На излизане вземам чадъра,
и мантото, и шала.
На излизане вземам трамвая,
а пък клоните целите в бяло.
И долепям глава о стъклото,
някои качват се, други пък слизат;
и градът ги поглъща наново.
Вкиснат въздух от пръжки се носи,
подпират душици в панелния здрач;
вестникарят от будката, домакинята
и един коминочистач.
Дочувам някъде лай от високото,
и пране проснато на всеки етаж.
Обувките ми, пред вратата откраднаха:
Мили съседи си имам все пак!
На излизане вземам чадъра,
и заключвам по-три пъти.
Портиерът пие ракия,
а аз …

Соня
сряда, 14 Октомври 2009 г.

„Косите неусетно вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.“*

О Фамагуста ли, не помня,
Но илиос** изгрява в мен,
като дамгосано животно
щом заговориш за Елада.

И пак съм тук, наместо там
и страдам тихичко Георгиос.
Неизживеният ми блян
в едно море Егейско дави се…

И няма смисъл за живота ми
това, което дреме във нозете ми,
както сърдитото небе над мен
и маковете кървавочервени.

Какво като е пролет дивна,
и пак черешите цъфтят
а пък тополите разнасят бели облаци.
И този май за мен е ад
през който преминавам
за да достигна края му напълно изтерзан,
под сянката на нашата смокиня.

Не моята, че неведнъж били сме
тъй-близо, че и повече отколкото си мислиш,
и не с плътта, а със ума и с чувството
на наранена птица дето пърха плахо…

И ти от твоят рай, пък аз от моят
се срещаме за да си кажем онова
неназовимо с думи…
като писмо което ти изпращам
преди да го напиша.

Соня
петък, 05 Юни 2009 г.


*из стихотворението на Г.Бояджиев ,ФАМАГУСТА
**От гр. Ήλιος - слънце

Навън ръми,
а в мен детето се пробужда.
Неделята във пролетна мъгла;
долавям образи все чужди и стъпки нечии
пред нечия врата,
не моята…
По коридора суетят се
и с гласове на утрото;
надвесени над тоя град тъй блед,
измършавял
се поздравяват сякаш за последно…

Соня
неделя, 26 Април 2009 г.

Йоргос Мазонакис – Една празнота

Απόψε δεν θα κοιμηθώ,
στα όνειρά μου θα χαθώ
και μες στη μοναξιά μου.
Ποιος είμαι ψάχνω για να βρώ,
να σ’ αγκαλιάσω δεν μπορώ,
φοβάμαι τη σκιά μου.
Απόψε μόνος θα γυρνώ
και σε βαθύ ωκεανό,
ο πόνος θα με πάρει.
Είναι η αγάπη μου μισή
και στην καρδιά μου είσαι εσύ,
αμαρτωλό φεγγάρι.

Ένα κενό, ένα κενό που μεγαλώνει,
μπροστά σε σένα και τους άλλους,
τους βλέπω όλους αντιπάλους.
Ένα κενό, ένα κενό που με σκοτώνει,
μπροστά σε μένα και σε σένα,
κι όλα μοιάζουνε στημένα.
Ένα κενό, ένα κενό.

Αλλάξαν όλα ξαφνικά,
δεν θέλω λόγια δανεικά,
δεν θέλω εξηγήσεις
και φεύγω μόνος μου αλλού,
στους διαδρόμους του μυαλού,
ζητάω απαντήσεις.
Θα έρθει πάλι το πρωί
και το όνειρό μου θα καεί,
μες στη φωτιά της μέρας.
Ψυχή δεν έχεις και εποχές
και δίχως τύψεις και ενοχές
θα φεύγεις σαν αέρας.

Ένα κενό, ένα κενό που μεγαλώνει,
μπροστά σε σένα και τους άλλους,
τους βλέπω όλους αντιπάλους.
Ένα κενό, ενά κενό που σκοτώνει,
μπροστά σε μένα και σε σένα
και όλα μοιάζουνε στημένα.
Ένα κενό, ένα κενό.

Στίχοι: Πάνος Φαλάρας
Μουσική: Τάκης Μπουγάς
Πρώτη εκτέλεση: Γιώργος Μαζωνάκης

Виж тия пролетни сълзи
и таз мъгла като коса на самодива…
А от трънака като две игли прокрадват се очите ти свенливо,
но тоя образ се изгубва там в далечината чужда
дето ваеш с трепет…
А аз зиморничав и изстукан стоя пред теб
и стискам три лалета…

Не зная що и как съм ги набрал,
за теб любима моя Грета…
Та аз дори и името не знам но просто се римува със „лалета”.

На пейката във парка подир три, или към четири следобед
очаквам те, а ти нехаеш и премеряш гардероба…
О, виждам те в атлазена премяна, или флорална рокля на Диор,
с каквото и да си ела при мене, а птиците ще пеят в хор.

Тъй влюбен съм, че даже чуруликам
И чакам те под старата върба във сянката й да те питам:
Ще ми пристанеш ли? Кога?!

Най много да си тръгнеш наскърбена;
Тогава ще се вайкам отегчен: Защо любима моя си смутена?!
На любовта съм аз във плен.

Но ето идеш запъхтяна, и с устни със ванилов цвят,
а ружът скулите ти очертава и носи се от тебе аромат.
Не се владея никак при вида ти, направо ще ти налетя
пък ако ще и двеста пъти да ме зашлевиш и така.

Ръми сега, а аз все пак мечтая и всичко е игра
„игра” в която без да зная попаднах тоз следобед на шега.

Соня
понеделник, 30 март 2009 г.

"Сънят на Разума ражда чудовища"

 

 

На тишината нежна следвам звуците,

като картина, а във Прадо есен е,

и някъде из коридорите – навъсени,

разхождат се на Гоя “Бедничките”.

 

Но тия щрихи крият много, че мъката

обземала твореца и глух съвсем

от смъртният си одър,

изваял образи върху стените – мрачни.

 

Не мрачни, а жестоки, че сърцето

ранено мята се, умът – обезумява,

когато старостта прекрачи прага,

а самотата ляга ни във скута…

 

“Сънят на разума…”, “Сабат” и “Тавромахия”,

а “Удушеният с гарота”?!

Низвергнати душите мятат се във пъкъла

на нечии очаквания.

 

 

Не купол живописвал, а Живота -

със смърт и зрелища чудовищни.

 

Не само смърт, понеже младостта

със образ на жена следа оставя;

излегнала се Маха** на легло –

едната с дреха, друга съблазнява.

 

И коленичил бих, ако пред мен

захвърли дрехата си тая – облечена уж,

а пък отдолу напират страсти и желания.

Не бих се посвенил дори насила да я обладая,

пък тая Маха да крещи, разгорещена и отчаяна.

 

Такива мисли ме обземат;

- Какъв простак! – ще кажат зная,

но туй изкуство е различно,

то ме понякога влудява…

 

Сатурн детето си изяжда*** – зловещо,

но сюжет реален, а ето го пак тоя значи

рисувал Махата отчаяно.

 

Онези неприлични сцени и вакханални изживявания

са плод на лудост у твореца си мислят някои и нехаят.

 

“Сънят на Разума ражда чудовища”.

 

 

Соня

събота, 08 Ноември 2008 г.

 

 

 

*Куполът на църквата Сан Антонио де ла Флорида е живописван от Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес в далечната  1798г.

**Картините са две: „Голата маха” – 1800г., „Облечената маха” – 1803г.

*** „Сатурн изяжда един от синовете си“, една от „Черните картини“, 1819-23 г.

УЛИЦА ПИРОТСКА

УЛИЦА ПИРОТСКА

Във центъра уж, уличката тясна
обсипани балкончета с цветя,
сергии, кафенета и ужасно,
ужасно много слънце, синева.

Но днес, как само всичко е различно.
Уж в тоя век напредък ни зове.
Приседнала на масичката непривично
разрухата тук пие си кафе.

Тъй мрачно е, навъсено небето,
каква ти синева и откъде?!
То просто стяга ме сърцето
от бедност що се шири и снове.

Алеята осеяна с угарки,
найлонови торбички сто поне,
и амбалаж какъв се сетиш –
от стъклария чак до велпапе.

Дърветата уж сянка да ми правят,
но те изсъхнали из корен.
Мушица даже не видях да хвърка,
и тъй налегнаха ме само спомени.

Но щом разминах се по улицата сива,
със минувачите де тук “танцуват” -
с обуща скъсани, със панталони овехтели
привързани с колан та да не паднат.

Стовари се със трясък битието
та чак подскочих…
Рекох си; което тук човечеството стори
друг никой, ама никой не разтрогва.

Соня
събота, 13 Септември 2008 г.

На Е.

В сянката ти.

С едно примигване на зеницата пъстра -
падам покосен, тъй както в битка Сражаващият се.
Самотен съм.
Безброй са нещата, поради които те обичам.

Любовта е тайна.

Във някой зимен ден,
разхождайки се ще разбереш, че Любовта е жестока.

Тя дава, но и отнема…
Отнема всичко.

Тя е непослушно хлапе,
което рови в пясъчника.
Бързей по-течението на голяма река.

При все това и въпреки всичко,
аз продължавам да те обичам.
Обичам те по-необясними за мен причини.

Независимо от това къде се намираш,
аз съм тук и нямам намерение да ходя където и да било.

Не мога да те имам.
Притежанието е нещо различно от Любовта.

Като си тръгваш от тоя свят нищо не вземаш със себе си,
само дето останалите скърбят.
Вероятно за това което не са направили, а биха могли.

Човек живее с миналото си, тъй като не познава настоящето.
Настоящето не се познава.
То настои.

Това, което ни свързва е като мост
помежду два свята.

Това, което се се случило и онова което има да се случва
е предопределено.
Нито аз, нито ти имаме волята да го променим.

Соня
събота, 26 Юли 2008 г.

“И се оттеглям днес от свойто вчера,
цял изранен, доспехите си гледам
от разстояние – достатъчно за да те имам
до мен.”*

 

БЕЗНАДЕЖДНО

На Е.

Здравей, Любов! -
за сбогом не отвръщай,
нито на мен, нито на друг – Любима.

Отиваш си, тъй безнадеждно нежна
и по-красива.
С ръце главата си притискам,
по-глух, по-ням от всякога…
О, де да можех да ти кажа,
но не мога, дори сега макар и да е вечер
да изживеем утрото…

О, февруари!
оглеждам се, а бялото ти –
киша.

И крачейки във тоя сняг -
посипал бих главата, раменете;
погребал бих и себе си – Сърце.
Защо туптиш?
По-влюбен, по-злочест съм
и място не намирам тук,
а някакви госпожици се кискат:

Глупак! -
но аз отвръщам;
Луд.

Соня
вторник, 22 Юли 2008 г.
_________

*Из НЕПОПРАВИМО на Г.Бояджиев

Бе минало, а помежду ни …
какво ли бе!
А помежду ни се тълпяха много,
та чак забравих …
Разкъсана гръдта тупти и в тоя час,
но в тоя час ми идва много…

И ето ме сега да крача
към своя дом, макар и да е чужд.
Към моето легло в което спят непознати,
а на вратата ми виси: Закон.

Изпих живота си,
до капка го изпих!
Но тъй съм жаден,
че изпит съм аз самият.

Стоя пред Двери чужди…
Да не би от пътят ми да е останал път,
а от сърцето ми – сърце?!

Кажи.

Соня
сряда, Септември 17, 2008