Сама във съботната утрин намръщена и пощръкляла
от себе си да се отърся с куршум в гърдите бих лежала.
Във огледалото голямо с коси разчорлени, смутена –
оглеждам се и се чумеря;

А младостта ми само гост е…
днес тук е, а пък утре друга ще се кокетничи тревожно.
Да сложи грим не е изкуство, че възрастта да скрие тайно,
пък ако ще и с десет фусти най-пъстри да са и флорални.

Със четчица и с червило, със малко руж с ресници черни
извайвам туй що непотребно за мен подир години беше.
И как отлитат дните бързо, сезоните, и иде краят
като в картина недовършена минутите – години ваят.

А аз все тъй си се усещам, като хлапе – което тича,
като девойка своенравна, като жена или старица.
Над мене облаци прелитат, денят със нощ мени се вечер,
а сутрин иде нов и толкоз…

Снова напред, назад, въртя се като в окръжност
или клетка на бързеите скорострелни животът ми –
река изтича…

а паяжината – златиста, тънка…

Соня Пехльова
неделя, 22 Юни 2008 г.

Advertisements