На всички отрудени хора из нашата малка България,
включително и онези, която тя прокуди да се скитат немили-недраги…

Във сивото костюмче, уморен,
излиза и прибира се по-тъмно,
работи, колкото за хляба чер,
и всичко е подтиснато, безумно.

Със две мазолести ръце,
изхранва няколко гърла, човека,
а те припряни в свойте бесове,
със укори го сочат отдалеко.

Прибира се нарамил грешките,
на разбеснели демони той прави път,
какво от туй, че омаляват дрешките,
закърпени със болка и със труд.

Какво от туй, че зеят гладни
не две, не три, а шест гърла.
Изправя се дори и паднал,
и сякаш може да спаси света.

Но, той светът изпраща му неволи,
изпраща му и болести, и студ.
Нима гладът понякога говори,
говори до припадък и до смърт.

В сивото костюмче, уморен,
прибира се и вятър бий в стъклата,
от детските очи пленен, забравя –
че е без заплата.

Жената в кухничката без комин,
приготвя манджа за седмина,
животът им като на филм,
редува радост и тъга на живо.

Не стигат бобът, лещата и пръжките,
и често ляга си угрижен, угнетен,
и ако можеше и без насъщния
би го раздал на вас, на мен.

Следва

Соня
12 октомври, 2013

8662944968_1faa9d93a0_b
Photo by Haleigh Walsworth

Advertisements