О, Дон Кихот, приятелю печален
и твоят рицар пада съкрушен
сражавайки се с демоните свои
уж великани, пърхат със криле.

Пак срещу вятърните мелници препускаш,
а копието – право във целта,
и покосен след битката оставаш
със идеали грохнали в прахта.

Но ти изправяш се, отново и отново
решен да покориш света
и само Санчо ти мърмори –
но като верен твой слуга.

И като рицар те омая
със чар, със форми и слова
една прекрасна Дулцинея
та в миг изгуби си ума.

Край Ел Тобосо още свети –
валят въздишки и съдби,
две статуи от плът отлети
са вкопчили очи, уши

Една към друга!

Соня
вторник, 23 Октомври 2007 г.

__________
Бележка от днешния ден: Изрових го това небрежно наглед стихотворение от далечната 2007 г. Битката на Дон Кихот за Любовта и за идеалите е вечна, независимо от вятърните мелници с които се среща. В един друг свят всичко е възможно – вярвам и продължавам да го твърдя.
El_Toboso_Monumento_a_D._Quijote_y_Dulcinea_

Advertisements