На малката Емма

Детството си отива, избледнява.
А аз по глух, по сляп стоя,
и ставам сив във себе си, дъгата губи своя цвят,
а люлката виси самотно.
Ала денят ми се променя,
със твоя смях, с очите ти големи в които всичко се побира,
има смисъл,

А в мен горчи от болка, от инат.

И всеки път, когато тръгвам си към вкъщи
е пусто, тъжно в тоя град.

Дърветата ме уж прегръщат,
а аз крещя за Сбогом.

Сбогуване, но невъзможно е,
понеже няма пред кого и за кога.

Надвиснало е утрото
и ме прегръща.

Ти оживяваш всичко в моя свят.

Соня
неделя, 18 Март 2012 г.

Advertisements