Днес тя е в черно, но не скърби: По алеята се задава.
Черната панделка в косите блести…
Може ли черното да омая?
Подпряла брадичка на нечий гроб;
Слънцето я огрява, по-красива е гърбом когато върви
И се слива с безкрая.

Душите на мъртвите тя ще смути със тази премяна,
щом премине Шлейфът й обсипан в звезди ще погали
мъхът по надгробните плочи, вместо опело.
И Химнът днес съдбовно звучи, отеква далече:
От камбанарията Безбожници са дошли,
а Бог стои и ги гледа обречен.

Днес тя е в черно, но не скърби: Аз скърбя вместо нея.
Ако можех да взема онези звезди, до една бих ги раздала.
За какво? – ще ме питате, а аз ще мълча.
И Творецът ще плаче, като кукли в ръцете Му,
в черно уви, ще се блъскате в „класната стая”.
Днес Бог ви изпитва, но вие, дори не подозирате
Любовта му ГОЛЯМА.
Като в яма затънали, грешни стоим,
а тя ни люлее отгоре.

Tis the Season…

Тя тича по-алеята каменна. Бърза към Него,
като стражи гробовете отстрани, пазят я
когато минава.
Една панделка самотно се носи от вятъра,
сенките се накланят, от момичето няма и знак,
Беше тук, в „класната стая”.

Соня
понеделник, 27 Февруари 2012 г.

Изображенията са взети от: http://makingmagique.com

Advertisements