„Каскет нахлупил, ходи покрай Сена,
ръцете пъхнал в старичък балтон:
с врабците разговаря без проблеми,
към Пер Лашез обръща се с поклон.”*

Гробището „Пер Лашез”

На Г. Бояджиев

Лежат тук мъртвите и покрай тях:
„мъжът” обречен на забвение, лежи,
и сянката му каменна стои над дрехата, да я държи.

Понеже двама сме докато падне мрак
и брястовете стари зашушукат,
в любовната прегръдка на нощта
ще имаме греха, а най-подир:
Ще ни одумват.

Със ъгълчето на сърцето си, нехайно,
подсмихваш ми се, ала знам: един към друг –
мъжът, жената, и после само шепа плам.

Една птица лети на високото, отгоре ни гледа,
безцветен пейзажът до тук, се превръща в поема.
По калдъръма сме двама, забравени –
и в самотата, си свивам цигара…
Ще я изпуша, а тишината безвучно ще ми припява.

Не знам защо вали над Пер Лашез, над Пловдив вече
спускат се мъгли, и само Бог над нас
като Орел разперил е крилете си, уви.

Във сянката на Гробището тихо, се извисяваме
към главния му вход.
И смъртните в последния си час,
от своето легло тъй неудобно усмихват се,
затворили очи.

Соня
понеделник, 27 Февруари 2012 г.

*Из стихотворението на Г. Бояджиев, ИНТЕРВЮ С БОГ

Снимки: http://makingmagique.com

Advertisements