Michelangelo Buonarroti (6 marzo 1475 – Roma, 18 febbraio 1564)

VEGGIO CO` BE` VOSTR` OCCHI UN DOLCE LUME

С ОЧИТЕ ВИ АЗ ВИЖДАМ ЗРАКА НЕЖЕН,
за който ослепяха ми очите;
с нозете Ви понесъл съм злините,
изпод които куцам безнадежден.

С крилете Ви летя в предел безбрежен;
с ума Ви приближавам висините –
червен и блед пред устните Ви свити,
студен под слънце, топъл в повей снежен.

У Вас са вече моите желания,
чрез мисълта Ви моята се ражда,
в дъха Ви са и моите обети.

Като луната светя с подаяния.
Но щяхме ли да гледаме със жажда
в небето, ако слънцето не свети?

***

НЕПОЖЕЛАНОТО ЖЕЛАЛ БИХ, БОЖЕ!
От пламъка ледът дели сърцето,
души го; мамят стиховете, гдето
перо с душа едно да са не може.

На думи любя те, но обич, Боже,
не стига до сърцето ми; обзето
от гордост зла и чуждо на небето,
за милостта то не разтваря ложе.

Разкъсай булото, срути стената,
която – неподатлива – забавя
лъчите ти – за мене угасени,

дари духа ми сляп със светлината
предречена, та да гори в забрава
сърцето ми с искрите въжделени.

***

OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA

ГНЕВА, И НИЗОСТТА, И ВСЯКА СИЛА
въоръженият с любов надвива.

***

PENSO E BEN SO CH`ALCUNA COLPA PREME*

АЗ ЗНАМ ДОБРЕ – ЕДНА ВИНА ТЕЖИ МИ
и тъмна, моята душа гнети;
без чувства и без пламък свой почти,
без мир съм аз и без надежди зрими.

Но щом сме с теб, Любов неразлъчими,
от благодат ще ме лишиш ли ти,
преди да съм поел?……………………….
……………………………………………………

_______________
*Част от незавършен сонет, в който поетът отново се обръща към бога.

***

FORSE PERCHE D`ALTRUI PIETA MI VEGNA *

ЗАТУЙ, ЧЕ С ТВОЙТА МИЛОСТ АЗ ЖИВЕЯ
сега не се глумя със греховете
на ближните; духа ми паднал в гнет е,
а без водач, сам в себе си аз тлея.

Кой войн, с герб какъв, сред апогея
на битка, сред рева на враговете
от страх не би оставил редовете,
ако не бе за теб навлязъл в нея?

О, плът, дърво и кръв, и ти, страдание –
по вас греха рожден да се измери –
и мой, и бащин – наша участ строга.

Добър си само ти; и състрадание
във нищетата нека ме намери –
до гибел близо, тъй далеч от Бога.

***

LE FAVOLE DEL MONDO M`HANNO TOLTO

БРЪТВЕЖИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ МИ ВЗЕХА
деня за съзерцаване на Бога.
С благодатта му чак до изнемога,
Забравяйки я, мислите грешеха.

Което беше мъдрост и утеха,
ме стори сляп. Днес късно е, не мога
да се разкая. Ала искам много
да смъкнеш гордостта ми като дреха.

Полвината от пътя, който води
догоре, опрости ми, че задача
без тебе непосилна е и тая.

Омраза към световните изгоди
ми дай, към хубостта, която тача,
та след смъртта нетленност да узная.

***

NON E PIU BASSA O VIL COSA TERRENA

БЕЗ ТЕБ ЛИ СЪМ, ГАДИНА ПО-ПРЕЗРЯНА
от мен върху пръстта не съществува.
Душата твоя помисъл жадува
и моли прошка – слаба, изтерзана.

О, Господи, веригата кована
с дара висок, за който все ратува
духът, подай, че вярата лекува
с благодатта ти всеки грях и рана.

Голям ще бъде, колкото и чуден,
дарът на даровете, че сполука
без него в мир светът не ще намери.

Кръвта си щедра дал, от нас прокуден,
какво ще стане с милостта ти тука,
ако не найдем ключ за твойте двери?

***

AL COR DI ZOLFO, A LA CARNE DI STOPPA

СЪС ПЛЪТ КАЛЧИЩЕНА, СЪРЦЕ ОТ СЯРА
и с кости, сухи като съчки летни,
с душа без вожд и без юзди заветни,
с копнеж и със блуждаене без мяра,

с ума и сляп, и куц, за да преваря
тревасищата, примките безчетни
на този, свят щом мълнията светне,
веднага ще се овъгля в пожара.

На майсторството тънко естеството
надвива всеки, който упорит е,
ако от Бога нему е обречен.

Роден ни глух, нито пък сляп в окото,
размерен според огъня в гърдите,
нима съм крив, че нему съм наречен?

***

DAL DOL CE PIANTO AL DOLOROSO RISO*

ОТ СЛАДЪК ПЛАЧ В СМЕХА ЖЕСТОК И БОЛЕН,
от вечен мир в покоя мимолетен
попаднах: гдето Бог е безответен,
там усета владее самоволен. 1

В гръдта ли е виновника неволен,
или е в погледа ти искрометен,
от рая взет, не знам, но по-приветен
за мене, става, расне ли охолен.

Небесна, хубостта ти неменлива
сред нас под небесата се възправя
и пламвайки, аз диря утешение

в това, че редом с теб, не сме такива. 2
Ако смъртта ми Бог ти поверява,
кой би възкликнал срещу туй решение?

_______________
* 1. Първото четиристишие трябва да се разбира така: от сладките
сълзи на благородните мисли попаднах в мъчителните радости на
любовника, сиреч замених желанието за вечен покой с това за мимо-
летна радост, защото там, където истината (божествената истина)
мълчи, т. е. когато ние сме я изгубили от погледа си, се възцарява
чувствеността.

2. Не сме “неменливи”, сиреч безсмъртни.

***

SE`L MIO ROZZO MARTELLO I DURI SASSI*

АКО ЧУКЪТ МИ ГРУБ, ЛОМЯЩ ГРАНИТА,
човешки образ бавно му придава,
то Бог го води и го направлява
и с неговата сила той полита.

Че някой дивен горе до насита
и нас, и себе си разхубавява,
а всеки чук от чук се изковава,
у който вечна светлина е скрита.

В ковачницата устремен, замаха
изпълнен с мощ и очертал широка
дъга над нея, в небесата литва.

И неизлени образите щяха
да чакат, ала към оназ висока
ковачница отправям аз молитва.

_______________
*Този сонет е между най-дълбоките и оригинални стихотворения на
Микеланджело. Гуасти и Фрай свързват неговото възникване с
един откъс от диалога на Платон „Кратил“, но други смятат,
че той може да е възникнал и от допира с религиозния неоплатонизъм
на Възраждането.

***


QUAL MARAVIGLIA E, SE PROSSIM`AL FOCO*

АКО ДО ОГЪНЯ ГОРЯХ НА КЛАДА
то чудно ли е: щом навън угасна,
той вътре ме яде със скръб безгласна
и пепели ме бавно, без пощада!

Видях, пламтейки, светлина да пада
над извора на мойта скръб ужасна,
че обликът й беше радост ясна,
а гърчът смъртен – празник и отрада.

Щом блясъка на оня огън силен,
горял и хранил ме, се сля с небето,
главня остана, тлееща и жалка.

И ако Любовта с друг дар обилен –
горящи върше, не дари сърцето,
ще стана пепел без искрица малка.

_______________
*В този сонет поетът изразява чувства, породени от смъртта на
Витория Колона, една от най-образованите жени на своето време и значителен поет на 16-ия век.

Микеланджело Буонароти

Advertisements