Поглеждам се и сам си думам:
„Туй ти ли си, безстрашен мой?
Какво така глава си клюмнал?
Какво си се предал, герой?*

МАСТИЛЕНИ РЕКИ

Герои тук отдавна няма,
а стаята ми опустя –
в мастилена река се давят
с венец от тръни на чела.

Героите ми покосени,
във вража битка до един,
а сам страхливецът се смее
и тържествува до зори.

С перото си, като със шпага
разсичам белия екран;
и ето мъртвите полягат
във гроба влажен, разоран.

Плющи дъждът, но на парцали
обръща снежната вода
подгизнали са стари, млади
треперят в жълтия трамвай.

Героите ми покосени,
но аз вървя, вървя напред –
с изправена глава, перчема
замятам като звездолет.

„Поглеждам се и сам си думам“,
но с мен е цялата войска
сражава се и тя безумно
с измислената си МЕЧТА.

По донкихотовски лелея
и аз във някой чуден ден
да стана рицар, да немеят
останалите подир мен.

Но вдишвам само прах и пепел –
а конят перест отлетял;
Герой ли? – виждам, как се смеят
на шлема ми поръждавял.

Зад кадър битката остава
и клюмналата ти глава,
безстрашен идеш, подминаваш
с писеца всеки идеал.

Герои тук отдавна няма,
а стаята ми опустя –
и в траур есента изгрява
със най-печалните слова.

А тази вечер тихо ляга
и победеният във мен –
и сякаш тежестта отпада
от крехките ми рамене.

Соня
вторник, 23 Октомври 2007 г.

________________________________________________________
*Из стихотворението на Дамян Дамянов Поглеждам се и сам си думам

Gustave Doré, Don Quichotte
Густав Доре, Дон Кихот

Advertisements