Отивам си мой остров,
но се връщам и ти /се връщаш/ във мен…
Незнайно как, уж всичко ми говори
със лек акцент.

Терасите ти каменни, морето,
дръвчетата маслинови…
О, не прегръщам даже пущинака,
из който змии се свират.

Нима туптиш, ти каменно сърце -
та моето отвъд е спряло

сякаш удавник.

А по вълните плуват мислите ми:
мрачни!
Без пристан; изгрев тук и залез
в една бекрайна точка се пресичат.

О, ето я Киприда!*- бих възкликнал,
но сам съм.

Остров.

Соня
понеделник, 01 Септември 2008 г.

________________________________________

_{*Кипърската царица или Киприда [Афродита] е родена край Пафос, Кипър, където била почитана, като спътница и помощница на плаващите в морето. Родена от морската пяна и семенната течност на Бог Хронос от гр.[хронос], Време.}

 

Ей, тъй изневиделица смрачи се…
намуси се, поръждавя небето.
Каскет нахлупи и от жълтото пространство
останаха две раковини зад пердето.

И запиля се някъде дори кръчмарят
та няма кой ракия да налее,
облакътен на масата допуших фаса,
а вятърът навън шуми, беснее.

Затрополи дъждът, зачука по-стъклата
и скри се даже знойната съседка,
какво ли прави, чудя се и мая;
далеч от погледи и клюки клети.

Тъй опустя градът, а много екот беше,
и шумотевица голяма…
остана светофара сам да свети –
червено, жълто и зеленото накрая.

Ей, тъй изневиделица смрачи се…
и в мене настани се самотата,
приседна уж за малко: отегчена,
а ето вече пети ден поред е.

Занизаха се дните сиви, мрачни…
да си говоря сам ми писна адски,
ужасната съседка зад пердето,
две раковини рицари безстрашни.

Поне за миг да скръцне нещо нейде,
а то тъй тихо, чак настръхвам даже –
озъртам се и сенките пропъждам,
а те отново се надвесват снажни.

Не предвещава слънчев лъч небето,
в опушеното старо огледало оглеждам се,
но виждам само пепел.

Соня
събота, 13 Септември 2008 г.

На Е.

Разбирам тоя миг по-скоро бреме,
което тегне върху моите плещи
уж влюбените окрилени пърхат;
а то във клетка от мечти.

Но уморих се. Тъй безпомощен –
усещам вятъра попътен,
изгубих се в онази мекота –
зеница пъстра в бързеите.

Безсънно звездното небе,
а утрото сънливо те докосва
измежду процепите – клепки.
Обич, как бих живял без теб!

Соня
четвъртък, 07 Февруари 2008 г.

Отивам си! Изчаках утрото – да съмне
и през мъглата да потегля с твоя образ,
от думи неизречени кървя -
а от неволи Боже мой, ще се побъркам.

Отивам си, тъй пощурял от самота,
че ако кресна ще ме чуят мъртвите,
във бездната на тоя свят – О, суета!
нагледах се от призори до мръкване.

Нагледах се и що ли не видях
с очите си и всичко ме болеше,
пресичах булеварди, а градът
по-ням от всякога и безутешен.

Отивам си, но мира нямам сам,
че тръгвам си без нищичко да кажа,
във тоя сив неделен ден
със проснати чорапи по етажите.

Соня
понеделник, 21 Януари 2008 г.

Какво остави ми О, Боже!
Каквото даде си го взе -
и взе стократно, че да можеш
да ме отпратиш пътник лек.

Не че ми трябва нещо, Боже,
и не че искам нещо аз –
в ковчега си като велможа
ще легна с … чужда! – благодат.

А всъщност покрай ней ще мина
и между четири стени -
в посока от която иде и слънцето
за да блести…

На изток или по на запад
завъртам се, и уж съм жив.
Животът като гладиатор
напада ме суров, мълчи…

Изгубил битката, отчаян,
цял в кърви, проснат ще лежа;
прободен от тризъбец, зная,
над мен усмихва се Смъртта.

Коя е тя, че да позная
не бих я… никога преди.
Жена тъй бледна, а омайва
и цветното за миг изтри…

Соня
петък, 23 Ноември 2007 г.

Тъй тихо е навън, тъй бяло!
Здрависах се със мойте мъртъвци.
Жена във черно спря се покрай мене -
измери ме от чело до пети.

С очите си бръсначи ме прониза;
сърцето ми се сви за миг,
когато с бавни стъпчици отмина
по заскреженото кой знае накъде.

Един билет във джоба ми остави -
билет за оня свят,
а аз въртя го между пръстите
отчаяно и чакам да ме прати в своя ад.

Но, в тоя ад безспирно в пъти слизах
и оживявах пак – напук живях,
горях от жажда, но и от капризи,
в един човешки и безумен свят.

На кой му пука?! – питах се, дерзаех,
залагах всичко, губех и кълнях.
Обичах, мразех, даже пиех -
страхувах се, понякога крещях.

Но втръсна ми, до болка ми омръзна
бученето и онзи глупав смях;
притиснат от предателства, натясно
грешах, прощавах и все пак вървях.

Остана ми да чакам на перона
с един билет в ръка и без багаж.
А имах спомени, любов и минало
в един живот, от който вдишвам пак.

Соня
събота, 10 Ноември 2007 г.

И тая вечер, като всяка друга
завръщам се във малката си стая
ненужен, а и никому незнаен,
какво да правя – сам да си говоря;
или пък да се взирам към звездите,
а мога да рисувам, да мечтая,
да плача, да се смея или викам.
Но кой ще чуе, кой ще отговори
във тъмното на зрака нежен;
поклащат се навън липите
и махат ми със клони скрежни.
Но, Боже мой, когато се завръщам,
вратата си открехната оставям,
че може някой, като мен да се загръща
самотен, опустял и изоставен.
Че може някой да ме навести случаен,
макар за час, дори и за минута
тогава от човек отчаян ще стана
радостен, бъбрив, та даже скучен.
И тая вечер, като всяка друга
завръщам се във малката си стая,
и все така очаквам да се случи -
и да почука някой най-накрая.

Соня
сряда, 31 Октомври 2007 г.

На терасата

Giannis Ploutarxos – Pio stoma

http://vbox7.com/play:8e86b62c

Ploutarxos – Thataspasoolavas

http://vbox7.com/play:62c45bb9

“Виждам те в една нова светлина, отново така ярка, както винаги до сега.”

из реплика на А.

Какво е светлината на деня,
когато мрак в душата ти нахлува -
а ти си сам-самин срещу една
освирепяла глутница осъдени.
Уж, кожата си отървал – но не,
бесило гърлото затяга
в предателския клуп на две
и олюляваш се нагоре.
Нагоре ли?! затуй ли съм мечтал?
затуй ли хранил съм надежди слепи,
затуй ли с длани във оная кал
разравял съм да търся аз човека.
Намерих, ала сам се ужасих,
дори от себе си – поета…
О, Боже ако можеш ми прости!
в зелената трева навеки
ще легна между мъртъвците жив.

Соня
четвъртък, 25 Октомври 2007 г.

Франсиско де Гоя, Удушеният с гарота

Поглеждам се и сам си думам:
„Туй ти ли си, безстрашен мой?
Какво така глава си клюмнал?
Какво си се предал, герой?*

МАСТИЛЕНИ РЕКИ

Герои тук отдавна няма,
а стаята ми опустя -
в мастилена река се давят
с венец от тръни на чела.

Героите ми покосени,
във вража битка до един,
а сам страхливецът се смее
и тържествува до зори.

С перото си, като със шпага
разсичам белия екран;
и ето мъртвите полягат
във гроба влажен, разоран.

Плющи дъждът, но на парцали
обръща снежната вода
подгизнали са стари, млади
треперят в жълтия трамвай.

Героите ми покосени,
но аз вървя, вървя напред -
с изправена глава, перчема
замятам като звездолет.

„Поглеждам се и сам си думам“,
но с мен е цялата войска
сражава се и тя безумно
с измислената си МЕЧТА.

По донкихотовски лелея
и аз във някой чуден ден
да стана рицар, да немеят
останалите подир мен.

Но вдишвам само прах и пепел -
а конят перест отлетял;
Герой ли? – виждам, как се смеят
на шлема ми поръждавял.

Зад кадър битката остава
и клюмналата ти глава,
безстрашен идеш, подминаваш
с писеца всеки идеал.

Герои тук отдавна няма,
а стаята ми опустя -
и в траур есента изгрява
със най-печалните слова.

А тази вечер тихо ляга
и победеният във мен -
и сякаш тежестта отпада
от крехките ми рамене.

Соня
вторник, 23 Октомври 2007 г.
________________________________________________________
_{*Из стихотворението на Дамян Дамянов - Поглеждам се и сам си думам}

Густав Доре, Дон Кихот