„Косите неусетно вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.“*

О Фамагуста ли, не помня,
Но илиос** изгрява в мен,
като дамгосано животно
щом заговориш за Елада.

И пак съм тук, наместо там
и страдам тихичко Георгиос.
Неизживеният ми блян
в едно море Егейско дави се…

И няма смисъл за живота ми
това, което дреме във нозете ми,
както сърдитото небе над мен
и маковете кървавочервени.

Какво като е пролет дивна,
и пак черешите цъфтят
а пък тополите разнасят бели облаци.
И този май за мен е ад
през който преминавам
за да достигна края му напълно изтерзан,
под сянката на нашата смокиня.

Не моята, че неведнъж били сме
тъй-близо, че и повече отколкото си мислиш,
и не с плътта, а със ума и с чувството
на наранена птица дето пърха плахо…

И ти от твоят рай, пък аз от моят
се срещаме за да си кажем онова
неназовимо с думи…
като писмо което ти изпращам
преди да го напиша.

Соня
петък, 05 Юни 2009 г.


*из стихотворението на Г.Бояджиев ,ФАМАГУСТА
**От гр. Ήλιος - слънце