Виж тия пролетни сълзи
и таз мъгла като коса на самодива…
А от трънака като две игли прокрадват се очите ти свенливо,
но тоя образ се изгубва там в далечината чужда
дето ваеш с трепет…
А аз зиморничав и изстукан стоя пред теб
и стискам три лалета…

Не зная що и как съм ги набрал,
за теб любима моя Грета…
Та аз дори и името не знам но просто се римува със „лалета”.

На пейката във парка подир три, или към четири следобед
очаквам те, а ти нехаеш и премеряш гардероба…
О, виждам те в атлазена премяна, или флорална рокля на Диор,
с каквото и да си ела при мене, а птиците ще пеят в хор.

Тъй влюбен съм, че даже чуруликам
И чакам те под старата върба във сянката й да те питам:
Ще ми пристанеш ли? Кога?!

Най много да си тръгнеш наскърбена;
Тогава ще се вайкам отегчен: Защо любима моя си смутена?!
На любовта съм аз във плен.

Но ето идеш запъхтяна, и с устни със ванилов цвят,
а ружът скулите ти очертава и носи се от тебе аромат.
Не се владея никак при вида ти, направо ще ти налетя
пък ако ще и двеста пъти да ме зашлевиш и така.

Ръми сега, а аз все пак мечтая и всичко е игра
„игра” в която без да зная попаднах тоз следобед на шега.

Соня
понеделник, 30 март 2009 г.