Ей, тъй изневиделица смрачи се…
намуси се, поръждавя небето.
Каскет нахлупи и от жълтото пространство
останаха две раковини зад пердето.

И запиля се някъде дори кръчмарят
та няма кой ракия да налее,
облакътен на масата допуших фаса,
а вятърът навън шуми, беснее.

Затрополи дъждът, зачука по-стъклата
и скри се даже знойната съседка,
какво ли прави, чудя се и мая;
далеч от погледи и клюки клети.

Тъй опустя градът, а много екот беше,
и шумотевица голяма…
остана светофара сам да свети –
червено, жълто и зеленото накрая.

Ей, тъй изневиделица смрачи се…
и в мене настани се самотата,
приседна уж за малко: отегчена,
а ето вече пети ден поред е.

Занизаха се дните сиви, мрачни…
да си говоря сам ми писна адски,
ужасната съседка зад пердето,
две раковини рицари безстрашни.

Поне за миг да скръцне нещо нейде,
а то тъй тихо, чак настръхвам даже –
озъртам се и сенките пропъждам,
а те отново се надвесват снажни.

Не предвещава слънчев лъч небето,
в опушеното старо огледало оглеждам се,
но виждам само пепел.

Соня
събота, 13 Септември 2008 г.