ФРАГМЕНТИ

ФАМАГУСТА …И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста?* На Сончето Изтърколи се като бабин хляб препечен по небосклона в облаци бухлати слънцето - в просташка реч с години наслоена пепел току ме перне по носа, в лице ме лъхне. Косите неусетно вече посивяват, зад девет планини – и ти, Любов момчешка, понякога ме изненадваш като тъжна крава, която дреме сред поляната от грешки. Ветрец вечерен пръсне с овче стадо сред хлопки и звънци дъх на угнила шума и в спомените си все тъй сме много млади, ужасно доверчиви, дяволски безумни. Какво ли друго ни остана да си кажем, освен че някак бързичко летял животът и нашата България вони екарисажно като кожухчето на умъртвено коте. А някъде далеч оттук все пак се слива човекът тъжен с порива си за изкуство и цялата вселена тръпне трижди по-красива под едрите звезди на твойта Фамагуста. tisss _ _ ___________________________________ * Из стихотворението „Писмо“ на Никола Вапцаров.

КАФЕ

На Сончето

Завърна се, а няма я Жената.
„Къде ли е? – запита се смутен. -
Навярно е излязла с непознати.
Дали пък не е свикнала без мен!“

И сложи си кафе, дори уиски
два пръста във кафенцето наля
и някак тъй внезапно се замисли
дали жена му вярна е била.

Какво, че бе флиртувал със женички
свободен и далеч от своя дом,
една сега му липсваше от всички
и даже липсваше му много, щом -

прогледнал зад илюзиите дръзки,
откри, че е самичък в тоя свят,
обидно сам след куп случайни връзки
с притоплено кафе без аромат.

Пловдив, 9 април 2009 година

tisss

__________________________________

СРЕДНОЩ ПОЧУКА НЯКОЙ

На Сончето по случай рождения й ден

- Почука някой, Боже мили! – Защо на моята врата?
Навярно сбъркал… Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

- Дъждът съм аз, какво те плаши! Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

- Не ми е време да играя. А и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

- Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте приплаква в тъжните ти дни.

- Върви си. Няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя нощен сън.

И не отвори. И отмина случайният неканен гост.
Кой беше? – ще виси с години пред нея простият въпрос,

че бе дъждовна нощ, такава безлунна и студена бе.
…Нечакана ни се явяваш, Любов, със мирис на небе.

Пловдив, 9 май 2008 година

tisss

________________________________________________________

AISTHETIKA*

На Соня Пехльова - с пристрастие!

Не знам защо съблече се Лучия**.
Мъжкари трима лочехме вино
зад дюните, далеч от гюрултия
и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,
облещил беше първият очи
и с облик на разгонено животно
на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,
обви ни облак адска мараня;
ний с втория обущата изухме
и рече той: „Божествено! Жена!!!“

„Е да, жена – ехидно отговорих, -
ала, приятелю, не е за нас!“
То сякаш Господ гледаше отгоре
и даже ни се смееше на глас.

Бе гола там щастливата Лучия,
извиваше се гъвкаво без свян;
като моряк, останал без гемия,
за миг и аз усетих се пиян.

И гледах я как се отдалечава
по пясъка, обърнала ни гръб,
и гола на морето се отдава -
сълза, отронена от спомен скъп.

Пловдив, 25 август 2007 година

tisss

________________________________________________________

_{* От гр. естетика – наука за прекрасното.}

_{** Името произлиза от лат. lux. lucis, което ще рече „светлина“. Бел.м., tisss.}

…Макар за миг видени, макар и отдалече,

щом двама се обичат, на „ти“ със тях съм вече.

Жак Превер, из „Барбара“

ГОВОРЕЩИТЕ ВЪВ СЕНОТО

На Сончето Пехльова

-Защо ти е таван, когато
небето цялото ще имаш
със гроздове звезди?
- Така е, мила, но на лято,
когато нощите са тихи
и сгушена до мене ти.

- Иззад захлопнати прозорци
ухание как ще усетиш
от полските треви, жита?
- Не ще усетя. Но в умора
желая зиме в студовете
с теб да се приютя.

- При мен е тесничко и шумно;
съпруг и две дечица дребни,
аз – друга там…
- Така е. Но това са думи,
а ти на мен си ми потребна,
че ми омръзна сам.

- Какво предлагаш да направя?
Нима съм луда да зарежа
граденото дотук!
- Но аз обичам те такава,
очарователна и свежа.
По теб съм луд.

- О, да! Чудесно е, мой мили,
ала не ще съм вечно млада,
така че – забрави!
- Ужасно е, че ще ми липсваш.
Без тебе дълго сам ще страдам.
Целувай ме и си върви.

- – -

Така си бъбреха в сеното
ония двама. И защото
омъжена бе тя,
прегърнати, опиянени
един от друг току пред мене
не ме усетиха в ръжта.

Обърнах се и отдалече
реших, че трябва да ги пазя
от зли очи и тая нощ.
…С мъжа й пихме цяла вечер:
бедата си той ми разказа
и ромът хич не беше лош.

Пловдив, 5 август 2007 година

tisss

__________________________________

Alejandro Parreño

„…тихо сричам
и тишината се разпада
прочиташ ли ме как се разсъбличам
и как без думи във душата ще остана.“

МАДРИГАЛ 3

На irini

Eдно момиче ме погледна и се почувствах като пръв
жребец до капчица последна, готов да изцедя до кръв

мелодиите, веселбата сред пролетната резеда -
като глупак под небесата пред нейното свенливо „да“.

С две пръстчета да я докосна, готов да нарисувам в щрих
ония чувства високосни, в мълчание които крих:

да й говоря, да я мамя, че е едничка в моя свят,
че друга като нея няма, която прави ме богат…

Заекващ, чорлав, разнебитен, да бях се сетил сам поне,
че хубостта й дяволита ми казва сладко свойто „не“!

За друг е младостта й свежа, за друг – звънливият й смях.
…Зад мене там вървял младежът, когото тъй и не видях.

Пловдив, 24 август 2006 година

tisss

__________________________________

И ще се срещнем в кафенето на ъгъла надвечер в някой град, и ще бъде петък дъждовно, и ще звучи песента на Жо Дасен „Ако ти не съществуваше, щях да те измисля“. Всъщност, не съм сигурен тоя ли е тексът или аз си го доизмислям, както на мене ми се ще…

Из разговор по ICQ-то

ПОСВЕЩЕНИЕ

И ще бъде петък… дъждовно,
ще си тръгвам от училище сам
и зад мен ще върви като спомен
твоят образ едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя
виртуален ще съм в Интернет,
мъж обичаен току на предела -
месеци преди кръгло шейсет.

Ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.

Ей го моето наказание:
да се връщам сам у дома,
сам да ближа отворена рана
и да знам, че и ти си сама.

Че не мога нищо да сторя
в тоя петъчен вечерен дъжд,
с тия улици, къщи и хора -
просто влюбен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
три дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук…

Пловдив, 22 ноември 2006 година

tisss

КАТАСТРОФА

В чест на Жак Превер… и на Соня

Спомни си, Ирини! – валеше дъжд над Брест…
Струяха светлини по улицата сива.
Часовникът ми бе блокирал точно в шест
и някакъв пиян шофьор тъкмо завива…

Зеленият трамвай – таз коледна играчка,
засече лошо форда и някак си го смачка
ей тъй, за миг почти, със нокти на орел.

Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна
и двамата със теб седяхме там без чувства,
без дъх… И ето, някой наоколо извиква:

- Къде бе, идиот! Ах, тъпа, проста тиква,
не виждаш ли къде, не знаеш ли кога,
та толкоз идиотски си тръгваш от света?

Спомни си, Ирини! Не беше нито Брест,
ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно.
Единствено си мисля сега как е опасно,
че някой ден дъждовен ще си отида в шест.

И всичко в тоя свят за миг ще се обърне
със поглед, впит назад към миналите дни,
когато сме стояли – случайни, безразсъдни,
и дъжд отгоре тъкмо е почвал да вали.

Душата на шофьора край нас е прелетяла
и някъде отгоре като втрещена крава
сам Господ Бог е гледал студен, невъзмутим
как в своя тъп живот безцелно се въртим
и миговете тихо зрънце подир зрънце
изцеждали са стихове от твоето сърце.

Пловдив, 25 ноември 2006 година

tisss

__________________________________

„…когато сме тъй отчаяни и самотни…“

БАЛАДА ЗА ДЖОН, НЕОТРАЗИМИЯ ЛЮБОВНИК

На Сончето Пехльова

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени;
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени.

Муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го – красив възкръснал -

един достоен мъж, тъй горд, хидалго сякаш от Ла Манча!
Занемарения си двор премете, прекопа и значи,

със дланите на колене отпред в очакване приседна
мома със влюбено сърце да се яви тук ненагледна…

Моми – дал бог. Но тез моми защо към него не поглеждат?
Замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи:

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво.
Не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Тъй шумен е за нас – уви! – сезонът весел, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен.

Пловдив, 21 декември 2006 година

tisss

__________________________________

Две стихотворения за новия блог на EIРHNH

1. МАЛКА НОЩНА МУЗИКА

Е, добре де, фустата няма да я раздипляме,
нито ще чета по коленете ти с кого си била;
като кончета на геран двама въртим се във дните си:
оросени от неароматна пот са нашите чела.

Трийсет години са си впечатляваща разлика,
това са моите трийсет най-авантюристични лета,
когато тебе на тоя свят изобщо те е нямало,
а пък аз, мила, съм гонил други фусти в ръжта.

И когато някоя русокоса Джени ми е приплаквала:
„Мили, защо не искаш да се ожениш за мен?” –
смял съм се от сърце, смял съм се и сърцераздирателно,
без да съм подозирал, че ще срещна някога теб.

Ах, не знам какво да ти кажа, но за тебе помисля ли,
разбирам – моето логично наказание си ти
и напук на всякакви кучки и всякакви въпросителни,
на шейсет, чак сега по жена изгарям в мечти.

Майната му на живота, това си е моя измислица:
кой се влюбва в момиче, когато е стар гардероб!
„Под балкона ви серенади кой пее, момичета?” –
глас дочувам от някакъв изтърбушен гроб.

2. ЛОШОТО МОМИЧЕ

Лошото момиче пак по улиците нощем броди
или се оставя някой жаден мъж да го съблича,
да го лъже безогледно с бели платноходи
или с лицемерен глас в любов да му се врича.

Лошото момиче майчица си няма да го учи,
че мъжете изкушени мамят безогледно;
свършат с тебе, после те прогонят като кучка
и от скъпата кола те гледат с поглед леден…

Лошото момиче… Колко лесно, мили дами,
да го смачкаме със крак и вий да го вините! -
а пък то е крясъкът на младостта ни,
който безутешно вън по цели нощи скита.

Пловдив, 28 януари 2007 година

tisss

__________________________________

ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ

На Соня*

Заплетените възли не разсичай!
Съвсем негероично е, уви,
и вместо в тебе болката да тича
душата цяла в рани да кърви,

и вместо с жест красив извадил меча,
в сияние изваян като връх,
да сричаш болката с усмивка мека,
докрай от чашата да пиеш смърт…

Това, уви! – не всеки тук го може;
далеч по-лесен – показният жест,
и ето, ръкопляскат всички ложи
в Театъра на смешната ти чест.

Светът обича храбрия палячо,
а ти си просто тъй обикновен,
че театралното за тебе значи
единствено жест строго забранен.

Заплетените възли… Ах, момиче,
тъй трудно е да си обикновен:
смирил се в участта на необичан,
на самотата сам отдал се в плен.

Ехти театърът, тресе се даже
от ръкопляскания из основи чак,
а зад кулисите като прокажен
си истински, макар потънал в мрак.

Заплетените възли не разсичай!
Достойнство ли! Не, слабост е това,
да режеш там, където те изпитват
за стойността на гръмките слова.

Пловдив, 2 февруари 2007 година

tisss

__________________________________

Спомни си, Барбара, от сутринта валеше
през този ден над Брест и ти в дъжда вървеше
наквасена, танцуваща,
усмихната, ликуваща.
Спомни си, Барбара, това се случи там,
във Брест, под оня дъжд, на улица Сиам:
за мене непозната, за тебе непознат,
ний срещнахме се двама за миг във този град
и ти ми се усмихна, сияеща, щастливка,
и аз на твойто щастие отвърнах със усмивка<
и – „Барбара!“ – в тоз миг
отнейде чу се вик
и ти с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща.
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на „ти“ -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на „ти“ със тях съм вече…

Жак Превер (1900-1977), из стихотворението „Барбара“*

ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА

На Сончето Пехльова – Ирини

Вали над Брест. И тая нощ вали…
Аз никога не съм бил точно в Брест
и ти във Брест не си била, нали;
защо за Брест говорим точно днес?!

Там минал в ден дъждовен Жак Превер;
било военно време – съсипни,
блестели покривите в мрака чер
и двама се целували. Сами…

По фронтовете в шепа свили фас,
войниците бленували за дни,
такива мирни дни – като при нас,
когато с теб си бъбрим, Ирини.

Не знам над София дали вали,
ала порой над Пловдив се изля:
липата под балкона шумоли
и се отцеждат капчици лила…

Лилав се ширнал моя хоризонт,
сред облаци провира се луна
и аз като войник на оня фронт
от фаса си подръпвам светлина.

Пловдив, 22 май 2007 година

tisss

__________________________________

Вали и тук, а гробът се чернее -
и хвърлих кал наместо пръст.
Безброй червени карамфили
изгряваха околовръст…

ИНТЕРВЮ С БОГ

На Сончето Пехльова

„Вали и тук, а гробът се чернее -
и хвърлих шепа кал наместо пръст.
Безброй от карамфили занемели
избухнаха в печал околовръст.“

Да питаме духа на тоз, когото
с теб, Ирини, цитираме така,
че зад усмивка блясва във окото
една кристална капчица сълза.

Каскет нахлупил, ходи покрай Сена,
ръцете пъхнал в старичък балтон:
с врабците разговаря без проблеми,
към Пер Лашез обръща се с поклон.

От него генералите се плашат,
а влюбените имат го за свой -
разделят се, прегръщат се и плачат,
от страст любовна тръпнещи във зной.

Край някаква сергия там поспира
и взел узряла ябълка в ръка,
аз виждам: разговаря със Всемира
Поетът – арлекинът на света.

Напудрени жени, мъже тъй строги,
вечерни в черни дрехи се тълпят:
край черкви, минарета, синагоги
молитвите си траурни мълвят…

Но кой ги чува! Кой от мъртъвците
изпитва някакъв респект пред тях!
От тоя свят щом някой си отива,
друг ражда се за болка и за грях.

И тъй светът върти се покрай Сена,
край Искър и Марица се върти…
Поетите израстват по-големи
пред бездната на миналите дни.

Пловдив, 1 юни 2007 година

tisss